L'appartement 22

0 EXPEDITIONS | رحلات

1 ACTUALITÉS | EVENTS | مستجدات

2 EXPOSITIONS | معارض

3 PRODUCTION | Collection | أعمال

4 ARCHIVE & BIOGRAPHIES l وثائق

5 RESIDENCES | إقامات

6 TEXTES | Debats | نصوص | chroniques | قراءات وحوارات

7 LINKS | Thanks | شكرآ

 

Inscription à la Newsletter

L’appartement 22,
279 avenue Mohamed V,
MA-10000 Rabat,
T +212663598288,
Скъпи г-н/г-жо X.,
The Prague Triennale of contemporary art

3 June - 14 September 2008
събота 6ти септември 2008

[български] [English]

Петък, 7 декември 2007 Дo: Г-н/жо X (от името на настоящия консуматор на изкуство) от: Ц.T (в качеството си на задал проблематиката като въпрос за универсална дискусия) По темата: Препрочитане на бъдещето? (…)


Преди време се натъкнах на доста любопитен текст, в който се говореше за „ ... желана и социално легитимирана самотност”, на която съвремието ни обрича тази така актуална и лансирана дума проект, в случая терминът отнасящ се до проект в сферата на изкуствата, играеше роля на нарицателно, избрано да обобщи настоящата общопризната форма за представяне на пластична творба. Небезизвестното име в сферата на съвременното изкуствознание, Борис Гройс е автор на въпросното четиво, прикова за пореден моето внимание, чрез интересна теория за съществуващо виртуално бъдеще, съдържащо се именно в съвременната интерпретация на терминът проект, отнасящ се до продукцията в сферата на пластичните изкуства. Тезата на Гройс се превърна в още по – интригуваща находка, разкривайки изворът на своето вдъхновение, което бе неочаквано и може би дори непонятно за обществото ни, чийто манталитет възприе (или почти наподоби )западноевропейската схема, естествено без капка критичност, със завидно висока скорост, уви обратно пропорционална на развитието на всяка друга сфера. Художественият продукт, върху който Гройс базира уникалната си находка за един нов тип бъдеще е работата на Хасан Дарси, роден и практикуващ в Казабланка (Мароко), чиято пластична продукция се развива под всякакви възможни форми (от графика до пърформанс, минавайки през видео, инсталации и дори мини архитектурни макети), вярна на неизменната идея: да създадеш пластична творба, отразяваща раждането си, еволюцията си, настощето си в едно цяло, обратимо, автообновяващо се, базиращо се на текущ процес, чието минало е форма на собственото му бъдеще. Създаващ разнобразни варианти на тази първоидея, изведена теоритично в нашумялото си днес наименование арт проект, авторът щедро вдъхнови концептуалната конструкция на доста по-мащабното мероприятие, създаването на пластична платформа, която представи България на Пражкото триенале за съврменно изкуство, което в изданието си за 2008г. носи амбициозното заглавие Препрочитане на бъдещето. Александър Юзев и Емил Миразчиев дадоха своите красноречиви реплики зададената тема, създавайки илюзиорни пространства, в които идеята за Преобърнато минало се вписва в ловка комбинация на живопис и дигитална прожекция, противоречаща на железните закони на квантовата физика.

“Нека приемем, че Х развива проект – или по-точно, развива художествена дейност приемаща формата на проект – Х се самопроектира дори като мислене в предвидимо бъдеще. Х разработва нещо, което (все още)не може да бъде показано на У, и в последствие и в обществото, което Х и У споделят като житейско пространство. Проектът в слючая е ампутиран от комуникативност, а тя е факторът, чрез който обществото го определя като съществуваща единица. Проектът позволява на Х виртуална емиграция от настояще в проектирано като визия бъдеще, едновременно с това той създава времева пропаст, разделяща Х от неговото обкръжение, тъй като въпросното обкръжение няма достъп към познатото единствено във визията на Х виртуално бъдеще. Обкръжението на Х все още очаква това бъдеще да се случи, докато за Х то вече е посетено и познато чрез развиващият се от него проект, който не е нищо повече от описание на бъдещето, съдържащо се във времевия пояс на настоящето.” Подобна теза би могла логично да подскаже неизбежното чувство на отчуждение и самота, придружаващи съвременния креативен процес, който от своя страна е задължен от момента на своето създаване да гледа далече напред, за да продсигури минимален процент конкурентнопособност във време, когато „глобален продукт” е разменна монета дори тогава, когато се касае за нещо толкова абстрактно, каквото е правенето на изкуство. 90-те години на миналия век създадоха концепцията за изкуство, чието съществуване е проекция на дадена идея в бъдещето и документиран прочит на фазите, обозначявящи еволюцията на нейното битие. Така нареченият „проект” се превърна в нарицателно и постепенно – в почти задължително условие за начало на кариера в областта на пластичните изкуства. В наши дни въпросното нарицателно наложи начин на съществуване, към който се приспособиха всички артистични сфери и който, с присъщия си магнетичен оптимизъм, обеща власт върху нещо извънредно ценно, но досега неопитомено: времето. Превърнал се неусетно в методично дисциплиниран модел за реализация на художествен продукт, „проектът” не само контролира процесът, водещ към желания успешно материализиран финал, но и предполага възможна времева предвидимост на отделните фази, определящи неговия генезис. Осъществена мечта или ловка илюзия за едно уморено и пренаситено съвремие, новата формула за правене на изкуство е и безценен претекст за две немаловажни действия, съпътстващи акцията, която характеризира: финансиране и документация. Съхраняващи фактологията, принадлежаща на ембрионалния стадий на „проекта” и осигуряващи наговата социална легитимност в настоящето чрез съответно бюджетно устойностяване, те синтезират тезата на GROYS, според която правенето на изкуство днес е процес, чиято есенция е проекция в бъдещето и неминуемо го обрича на самота именно поради своето виртуално битие в настоящето. В контекста на визуалните изкуства факторът време все по- належащо подлежи на актуализиран дебат, адекватен на една твърде далечна от романтичната представа на Лесинг за латентно времево съществуване на художествената творба. С други думи - съдържаща хронологична наративност даваща възможност както за прочит на възпроизведения сюжет, така и за съществуване на творбата в паралелно време, самото то подчинено на собствена, макар и виртуална динамика. От далечната 1800, в която подобна теория поставя за пореден път въпросът за антономно битие на художественото произведение, факторът време претърпя безумни метаморфози в своите превъплъщения, преминавайки през модата на ефемерното и стигайки, днес, до невероятната способност да се превърне в проекция на бъдещето.

Краят на 80 години предсказа идните двадесет като бум-ът на електронния медиум, в качеството си на технологично усъвършенствен начин на правене на изкуство – шаблон, който се оказа приложим за всевъзможен тип продукция и постепенно приобщи и занаятчийството. Смазвайки по този начин иерархията на жанровете, която историята на изкуството ревниво градеше с векове, художественият продукт на бъдещето се оказа хибрид, най-сетне сбъдвайки мечтата от епохата на Сецесиона: идеята за Art Total, която превърна предметът, интериорът и плакатът в произведения на изкуството. Разбира се, пренесени почти столетие напред, те са високо технологичният модел на креативното, спрегнато в бъдеще време.

Днес, давайки си сметка, че живеем в това така предвидено бъдеще, позволихме изкуството ни да пострада от неизлечим комплекс – привидно, то изглежда изчерпано и обречено на монотонна репетитивност. Препрочитане на бъдещето e едно коректно предложение за нов критичен поглед напред и струва ми се, това упражнение би могло да бъде обогатяващо ако търсенето на въпросната нова визия тръгне от един начален опит за равносметка на вече отминалото. Регенерация на предходното чрез рециклиране на неговите компоненти е може би нужният подход за изграждане на органична визия на друго, но все пак възможно бъдеще. И именно този принцип е приложен в концепцията на всеки „проект”, осмислен като произведение на изкуството и съществуващ чрез съхранените в ролята на свидетели за неговата легитимност фази на собствената му история.

Препрочитане на бъдещето, произведено в България цели мултифасетно представяне на идеята за „проект” в качеството си на произведение на изкуството и в способността си да синтезира минало и бъдеще като обратим и самозахранващ се процес. Препрочитане на бъдещето, произведено в България цели и равносметка на хибридния харатер на изкуството днес, във време когато идентичност и култура са привидно заличени в името на все повече налагащия се интернационален характер на художествения продукт. И именно залагайки на илюзията за глобално, представената селекция автори цели да подчертае противоречието, превърнало се в културна пропаганда на нашето съвремие. Реална ли е фигурата на т.н. „international artist”, чиято визия игнорира географската принадлежност?И как да интерпретираме в случая едновременната френетична мания за запазване на „културния диверситет”? Възможно ли е да се случи един съвременен „Ренесанс” на вече демодирани художествени медиуми, които, съшити в общ костюм от четири различни визии, обединяват тази нарочно търсена и определено полюсна различност, в опита си за синтез на споделената идея за проектирано обратимо бъдеще?Отговорът надявам се да бъде даден чрез предложената целенасочена мултинационална селекция на пластични предложения, сглобени според първообраза на поектирана историческа валидност, лишена от настояще.

Искрено Ваша, Цветомира Тошева